?????

Нека ми бъде простено в началото баналното признание за кризата в нашата днешна култура. Не се притеснявам, че ще претопя гласа си в хора от оплаквачки от „бездуховността”, от настъплението на „чалгата”, от девалвацията на ценностите. За съжаление всичко това е истина и днешната ни култура е унизена сиромахкиня.
Тази агресивна и неблагоприятна среда обаче поставя изискването за дързост, за кураж и почтенност на интелектуалните жестове. Колкото и редки да са те, колкото и да са изстрадани в непосилното усилие за пробив през враждебната пелена от неразбиране и квазикултурни сурогати, която плътно ни е обгърнала. Освен нас – повече или по-малко опитните – има и млади хора, жадуващи за пример, с естествено желание за изява, с все още живи илюзии и оптимизъм, с енергия да сътворят нещо. Техният порив не бива да бъде оставен да заглъхне в небитието.
На пръв поглед те не са сами. Постоянно слушаме за инициативи на университети, на творчески обединения и фондации, целящи да ги увлекат, да „възродят” с тяхна помощ българската „пробуда”, да им предадат ключовете на българското знание, да поддържат изправено тяхното достойнство на млади, волеви, способни и енергични млади интелектуалци.
Но винаги ли тези усилия им предлагат най-доброто, което българската култура може да им даде? Разполагат ли те действително с качествения образец? Техният труд и тяхното желание впрегнати ли са наистина в плодотворното усилие, чиито резултати ще им отворят бъдещия път? Път на истински европейска България!
Съмнявам се уви и с горчивина сядам да нахвърля тези няколко реда, отправени към Вас, които сте поели благородната, рядка и неблагодарна днес задача да крепите живеца на българската култура сред пустинята, в която по принуда тя линее.
В конкретния повод призракът на „чалгата” напълно отсъствува. Елитарното интелектуално заклинание уж го е прогонило далеч в интерес на вечното и непреходното в европейската култура, на нейните дълбини, на нейното „????”.
Издателството на „Фондацията за българска литература” предлага на читателите обемна поредица от редки, неиздавани до днес текстове на старогръцката литература в български превод. Почти единственото предаване за книжовност и литература във визуалните електронни медии, „Библиотеката” по БНТ, щедро предоставя място на преводачите de visu да направят промоцията на това издание, представено като скъпоценен дар за познавачи и ерудити, изтикани в периферията на културния пейзаж, за жадната за истински стойности публика.
Слушайки и гледайки гладката рецитация на тези млади хора, прелиствайки в книжарницата промотирания от тях продукт на издателската кампания се питаме в каква страна живеем, в кой век сме всъщност?
Съвременното представяне на древни текстове, на преводите им от оригиналния на съвременни езици има свои базисни изисквания. Както филологически, така и историко културни. Древният език е забравен, значенията на неговите думи, обрати и фигури са се променили в съвременността. Тъй самохвално заявената ерудитска и просветителска мисия предполага коректност.
На първо място е необходима сигурност в автентичността на източника, на оригиналния текст.
Още повече, когато се касае за редки и неиздавани до днес съчинения. Предлаганите публикации са много оскъдни в тази задължителна информация.
В своя исторически път творбите на античната литература са запазвали интереса към себе си, но и много често са били небрежно и погрешно издавани, не съвсем грамотно, техният идеен потенциал се е проявявал деформиран, отчасти изгубен. Европейската култура отдавна знае това и е изработила инструментите, които и помагат да съхрани истината за античността. Тя не само превежда. Тя изучава и възстановява изгубеното.
И не от днес.
Припомнете си патоса, с който още съвременниците на Франческо Петрарка се обръщат към „studia litterarum” за да постигнат смисъла и значението на чуждата за тях антична мисъл в нейната чистота, неподложена на „варварска деформация”. Истинската стойност и значението на думите за тях е първостепенна грижа. Само така античното слово ще изпълни функцията си на освобождаващо човешката мисъл и на стимулиращо човешкото знание. „Думата е първото огледало на духа, а духът е водачът на словото” (Nec enim parvus aut index animi sermo est aut sermonis moderator est animus). Така говори не само влюбеният в Лаура, но и читателят и преводачът на Платон. Неговият ученик Леонардо Бруни повтаря: „ На човека, който се стреми към превъзходството, към което аз сега ви призовавам, е необходимо преди всичко умението да владее древния език. И то не в малка и обичайна степен, а в голяма, придобита с усилие и упражнения, в подробности и в дълбочина...” (Leonardo Bruni, “De studiis et litteris”, 1422-1429).
Последвалите векове се доверяват на това изискване, следват го и на негова основа градят културните си постижения.
Затова изглежда непримливо, че в европейска българия, през ХХІ век, произведенията на античните писатели се издават без паралела на оригиналния текст. Съседството на страницата на езика на оригинала не само би потвърдила необходимата коректност на превода, но също и изкуството на преводача, неговия избор, разумът и културата, с които той е изпълнил задачата си. Така именно българският език на превода би се превърнал в обещаното културно събитие.
Нищо от това го няма в рекламираното издание. Европейската традиция е пренебрегната. За съжаление не единствено от липсата на средства. Изданието е елитарно и без това та включването на оригиналния текст едва ли би го оскъпило. Не сме наивни да си мислим, че издателите са го произвели с мисъл за печалба.
За съжаление посоченият дефект възпроизвежда културна практика от миналото. Тази на на иначе много горделивата с издателската си активност социалистическа културна политика. Филологическата и свързаната с нея културно-историческа анихилация при издаването на антични, но и на класически европейски текстове е родов дефект на най-изтъкваните културтрегери на соца. Познавам много добре трудовете на проф. Богдан Богданов, посещавал съм семинарите му в Софийския Университет „Св. Климент Охридски”, бил съм, и съм, читател на редактираните от него издания на древни автори. Гърция не говори в тях. Те са сянка, сурогат на древното творчество и на древното знание. Абсолютно встрани от образците не само на немското, френското, италианското, но и на доброто съветско книгоиздаване. Същото се отнася и за изворите на западноевропейската класическа естетика, така шумно и възнаградено промотирани някога от проф. Исак Паси. Методът им на издаване е погрешен. Те оставят недоносена българската ерудиция.
Затова няма да спестя и възмущението си от откровената безграмотност на представените в „Библиотеката” школници-преводачи. Не разбирам свободата, с която се разпространяват неверни твърдения като това, че Плутарх например се появявал днес за първи път на български. Питаме се тези зомбирани говорители наистина ли са преводачи-античници и историци на европейската култура или просто ипостаси на нечия нечистоплътна амбиция, наметната с академична мантия? И дали „елитаристкият” знак няма просто да послужи за отчет на някоя препрана сумица в услуга на мафията?
Поредната революционна акция на интелектуалния „17 октомври” срещу знанието, ерудицияти и културата на европейска България „със средствата на самата античност...”, както беше измъдрувал техния Мавър! Ego nec studium sine divite vena, nec rude quid posit video ingeniumn ( „нашето учение остана без дар, а дарът ни - без изкуство...”) Horatius, Аrs poetica, 410-411.