Този е възможно най-добрият ни живот.

Раждат ни, раждаме, срещаме се и се разминаваме.

И всеки за себе си трупа важните въпроси за Онзи миг. А междувременно работи, гледа телевизия, скача с парашут, пише глупости, яде три пъти на ден, стиска си пъпките, чука се наляво и надясно, купува си пералня, плаче, чете приказки на децата си, бие жена си, отделя въглероден двуокис и пот, шепне молитви и греши, постъпва умно, понеже е глупак, постъпва глупаво, понеже е мъдрец, скача без парашут от седмия етаж, лекува махмурлука си, пие и пак пие, страхува се от нищожното, нехае пред страшното, жени се за когото не иска, вдига температура, разнася клюки и вируси, тревожи се, хленчи и забравя..." - Откъс от разказа „Апокалипсисът е дело лично“

"Наплитайки мрежите на езика на жалостивостта, разказите от “Апокалипсисът е дело лично“ говорят например също и онзи универсален натиск на всекидневието, който изглажда човека (например диптиха “Дъждовният есенен ден“). В този фокус Фенерски успява да постигне особено добра и пластична стилизация - без излишна назидателност и без крайния контраст на образите. Тук се говори за разминаването - онова разминаване между хората, което не е по ничия вина, което не е следствие на някаква съдбоносна причина. И в същото време разминаване, което изглежда едновременно като първовина и първопричина." - Борис Минков