Веднага след промяната – ноември 1989 г., започнах и завърших – март 1990 г., спомените си за софийските си митарства. Не знаех свободата ще има ли друг шанс.

За разлика от мнозинството български писатели, не чаках да премина тиха бяла Дунаваи тогава да се изхрабря и назова поименно и моите мъчители, и на себеподобните ми; реших да ги покажа приживе, тук, още сега; и аз - сред тях, лице в лице, очи в очи; смятах непочтен похвата, битуващ по нас: писателят Х. каза; У. сподели... Освободих „героите си” от анонимност; ако съм излъгал – нека ме опровергаят. Предложих им открития, публичен двубой.

Като изключим полемиката с Николай Хайтов в „Литературен форум“ през 1990 г., досега никой друг не се е обадил.

Как тази книга да не е отворена?! Да не е недовършена? Толкова са ме обвинявали, че съм бил храненик на Отворено общество, че поне определението му да присвоя!

Отколе знам: в изкуството, ако нещо си направил – никой не може да ти го отнеме; ако не си – никой не може да ти го даде!

Читателю, гол съм пред теб, както майка ме е родила!

Не се боя, защото не съм излъгал.

Човек в живота може и да послъгва. Но пише ли – о, това е вече друго!

За мен е като да се изповядваш. Като да легнеш под ножа. Мърдане няма!

И да става, каквото ще става!

Тази книга ще я затвори само Този, Който отвори книгата на живота ми.

Авторът