Че ужасяващата сериозност, несръчната настойчивост, с която досега те са подхождали към истината, са били непригодни и непристойни средства, за да бъде очарована именно една жена? Тя обаче не се оставила да бъде очарована - така че днес догматиката от всякакъв род се е изправила унила и обезверена. Ако изобщо все още може да стои изправена! Защото има шегаджии, които твърдят, че тя е повалена, че цялата догматика е на земята, нещо повече, че цялата догматика е в предсмъртна агония. Ако говорим сериозно, има пълно основание да се надяваме, че всяко догматизиране във философията, колкото и то да си е придавало тържественост, решителност и категоричност, всъщност е било чиста детинщина и неумение; и може би е много близо времето, когато за пореден път ще стане ясно какво всъщност е било необходимо, за да се положи основният камък на такива импозантни и безусловни философски постройки, каквито догматиците издигаха досега - някакво народно суеверие от незапомнени времена (подобно на душевното суеверие, което като суеверие на субекта и Аза и до днес не е престанало да прави поразии), може би някаква игра на думи, някакво граматично изкушение или някакво смело обобщение на много ограничени, много лични, много човешки - твърде човешки факти. Да се надяваме, че философията на догматиците е била едно недоразумение в продължение на хилядолетия, така както преди това астрономията, в служба на която са прахосани повече труд, пари, остроумие и търпение, отколкото за която и да е друга истинска наука досега: на нея и на нейните „извънземни" претенции Азия и Египет дължат внушителната си архитектура. Изглежда, че всички велики неща, за да могат да оставят вечна следа в сърцето на човечеството, първо трябва да пребродят земята като чудовищни и ужасяващи карикатури: такава карикатура е била догматичната философия, например учението на Веданта в Азия, платонизмът в Европа. Нека не бъдем неблагодарни към нея, макар че определено трябва да се признае, че най-лошата, най-продължителната и най-опасната от всички заблуди досега е заблудата на догматиците, а именно измислицата на Платон за чистия разум и за доброто само по себе си. Но сега вече, когато тя е преодоляна, когато Европа се е освободила от този кошмар и поне може да се радва на по-здрав сън, ние, чиято задача се състои в бдението, се явяваме наследници на силата, съзряла в борбата с тази заблуда. Това без съмнение означава да обърнем истината с главата надолу и да отричаме самата перспективност, основното условие на целия живот. Да говорим за духа и за доброто така, както го е правил Платон; можем дори да попитаме подобно на лекаря: „Откъде е тази болест у най-прелестното създание на древността, Платон? Дали не го е заразил Сократ? Не беше ли Сократ губителят на младостта? И не си ли е заслужил отровата?" Но борбата срещу Платон, или за да го кажа по-разбираемо за „народа", борбата срещу църковнохристиянския гнет хилядолетия наред -защото християнството е платонизъм за „народа" - създаде в Европа едно прекрасно напрежение на духа, каквото дотогава не е имало на света: с така обтегнат лък може да се стреля по най-далечни цели. Разбира се, европейският човек усеща това напрежение като беда и вече два пъти са предприемани величави опити да бъде отпуснат лъкът, един път от йезуитството и втори път от демократичното Просвещение: за да може с помощта на свободата на пресата и четенето на вестници действително да се постигне това, духът да престане да възприема себе си просто като „бреме"! (Германците са открили барута -моите уважения! Но веднага са компенсирали, откривайки пресата.) А ние, които не сме нито йезуити, нито демократи, нито дори достатъчно германци, ние, добрите европейци и свободните, много свободни умове - ние усещаме цялото бреме на духа и цялата обтегнатост на неговия лък. А може би и стрелата, задачата, Кой знае? Целта...

Силс-Мария, Оберенгадин

На корицата: “Изкушението на Свети Антоний”, художник Матиас Грюневалд