Под формата на "лечителен" диалог, който Философията провежда с изпадналия в депресивна летаргия затворник, Боеций развива едно християнско тълкуване на съдбата като инструмент на Божието провидение, което влияе много силно както върху средновековната, така и върху следсредновековната философия, историография и литература. За да проведе своите аргументи, той въвежда и интерпретира съществени понятия като "вечност" и "време", "активен и съзерцателен живот", "блаженство и страдание", давайки им определенията, валидни столетия след това. Други теми на Утешението, мощно въздействали върху европейското философстване, са въпросите за божествената природа (начинът, по който съвпадат единно, благо и битие при Бога), богопознанието, а във връзка с това и човешкото познание изобщо, което според Боеций е не пасивно, а е активният субект в познавателната практика, заедно с неговата структура. Изключително важни са анализите и определенията на човешката свобода и нейната значимост, дадени в петата книга на произведението.