и.н. Димитър Овчаров е един от най-уважаваните български археолози. Работил е последователно в ОИМ - Велико търново /уредник/, ОИМ - Търговище /директор/, НВИМ - София /научен сътрудник/, АИ с музей към БАН.

Защитил е кандидатска дисертация на тема „Ранновизантийското крепостно строителство по българските земи V - VІІ век“ и докторска дисертация на тема „Средновековните рисунки графити от българските земи - извор за историята, материалната и духовната култура“.

В продължение на 10 години /1983-1993/ е бил ръководител на Секцията по средновековна археология в Археологическия институт при БАН. Повече от 20 години е редактор на сп. „Археология“ и негов главен редактор през 1993-2001 г. През периода 1992-1993 г. е директор на Националния археологически институт.

Преподавал е курсове по обща археология, древнобългарска култура и религия и ранносредновековно изкуство в СУ „Климент Охридски“, Славянския университет, Нов български университет, Националната художествена академия.

Извършва археологически разкопки на над 15 обекта в България, измежду които най-голямо внимание отделя на втората българска столица Велики Преслав.

Основните му интереси са насочени в областта на византийската и средновековната българска археология. В резултат на това е обнародвал над 300 научни труда /статии, студии, монографии/.

Ранновизантийският период в историята на Византия продължава около три века /ІV - VІ/. Време не особено продължително, но наситено с богато съдържание. В него, заедно с икономическите, социалните и политическите промени, се изменя и културата на обществото и това най-добре може да се проследи в изявите на архитектурата и монументалните изкуства, свързани предимно с нея.

За облика и характера на ранновизантийската култура важна роля изиграват няколко фактора: влиянието на старите елинистическо - римски традиции, специфичното развитие на отделните провинции и изискванията на новата християнска религия и мироглед.

В сблъсъка с отживяващото времето си антично изкуство ще победи утвържадаващото се на негово място средновековно изкуство.

В ранновизантийската епоха е налице удивителен синтез на архитектурата и монументалните изкуства. Така например църквата е необходима форма, изпълнена с каменна пластика, стенописи, мозайки, които балансирано се допълват помежду си. Раждането на нови архитектурни и художествено - пластични решения е важен и необходим етап във формиращото се средновековно съзнание. В това отношение балканските провинции на империята се явяват водещи в цялостната архитектурно - художествена практика на обширната многоетническа държава.