Все по-глухо проникват до слуха ти експлозиите, отслабва задушливият мирис на скапани трупове. Навличаш чужда дезинфектирана униформа. Зарастнали са белезите от бодливата тел. Наоколо се стеле коварна тишина, която запълваш с размерени, делнични ползи..."

Вера Мутафчиева

"Във Верините “Бивалици” има страници, които е грехота да се обясняват. Трябва да се четат. Такива са описанията и преживелиците й след бомбардировката на София на 10 януари 1944 г. и бягството на изоставилите я жители; за домашната прислужница Наста; потресающата среща с първите пехотни части на Червената армия във Велико Търново. От тая класа е и разказаното - същинска поема, за звучността и красотата на френския език, разкрити й от такъв магьосник-преподавател като Андре Жирар. "Признавам: моето първо и последно филологическо образование.” И продължава с признанието, че толкова десетилетия си изкарва хляба, “като върти думи в изречения”, но е сигурна, че нямало да оперира с майчиния си език така, ако не била чиракувала при Андре Жирар с френския."

Цанко Живков

"Казвам го под сурдинка. Вера Мутафчиева не е по моделите, особено ако става дума за един. По-дълго изтърпява два модела, и то ако взаимно се поставят под въпрос. Като няколкото противопоставяния в личния й опит – между неясните бивалици на живота и по-ясните свои бивалици, между бивалиците и изложените на недостоверност небивалици на писането, между историческата монография и историческия роман, между романа на историческа и романа на съвременна тема. Разбира се, щом й попаднат в погледа, тя претопява тези двойки. Като външната бивалица на смъртта на Сталин, преляла в личната бивалица на раждането на двете й дъщери, или като съчинените от нея романни небивалици, които преминават в бивалиците на живота."

проф. Богдан Богданов