Бягат и до днес...

След излизането на първата книга „Faceбуки” през октомври 2010 г. получих толкова много предложения за ежедневни смешки и вицове, че отдавна престанах да следя кой и как ги изпраща. Публичната ми страница в социалната мрежа заживя собствен живот, или по-скоро живота на близо 40 хиляди нейни посетители. Твърде често се чувствам просто един от тях. Нито повече, нито по-малко. Ето защо в тази втора книжка претендирам единствено за оригиналност на интерпретациите. На всеки, разпознал себе си във всекидневните постинги, поднасям уверенията си, че съвпадението никак не е случайно. И, разбира се, горещи благодарности за ежедневната подкрепа.

Оказа се, че постингите от отминалата година – с малки изключения – са напълно валидни и за следващата. Може би именно в това е тайната на предсказанията на малкия Нострадамус – късата памет. Имал съм и други поводи да казвам, особено за политиката, че ако онази работа на българските мъже беше толкова къса, колкото паметта им, да сме изчезнали като народ. Но продължава да ни има. Вероятно благодарение на смеха. Иначе няма как да се обясни оцеляването ни в среда, където с функцията на правосъдието – да раздава справедливост – засега се справя единствено здравеопазването.

Любен Дилов-син