Неврологията е установила, че самата форма на мозъка ни го прави контактен и общителен, а когато общуваме с някой от себеподобните си, ние винаги се включваме и в една интимна междумозъчна връзка.

Тези невровериги позволяват на мозъците ни да се впускат в един своебразен танц, танго на емоции. Нашите социални контакти оперират и като модулатори - те са едни интерперсонални термостати, поддържащи ключовите ни мозъчни функции. Отново те подготвят и аранжират избликващите емоции.

Ефектът на самите емоции е с далечни последици. Те стигат до всяка част на тялото, обливайки я с водопад от хормони, които пък регулират биосистемите, свързващи сърцето с имунните клетки. Може би най-удивителното е, че науката вече може да проследи връзката между най-стресиращите ситуации и действието на онези специфични гени, регулиращи имунните ни системи.

В този смисъл всички взаимоотношения, в които влизаме, моделират, и то в учудващо голяма степен, не само нашия житейски опит, но и биологията ни. Интерцеребралната връзка позволява на самите взаимоотношения да определят и нашите реакции към другите, като започнем от най-простите - дали да се засмеем на същата шега, разсмиваща този, с когото общуваме, но и в далеч по-комплицирани ситуации, например кои гени да бъдат активирани в т-клетките (лимфоцитите, образувани в тимусната жлеза), които пък изпълняват функциите на пехотинци в нестихващата битка между имунната система и нахлуващите отвън бактерии и вируси.