Още в началото Евгени Велев пише: „Развитието на съвременното изкуство в България през последните три десетилетия е затормозено от слабата и погрешна комуникация между различните групи творци, публика и посредници". С други думи, той търси изясняването на сложните взаимоотношения между актуалното изкуство и съвременното общество.

Авторът прави интересен и като цяло сполучлив опит да формулира редица практико-приложни подходи, които според него могат да доведат до усъвършенстване на институционалния модел на изкуството в България. Тези подходи са комплексни и включват като пожелание промяна на инфраструктурата на художествения живот; създаване на баланс между формалните и неформалните процеси за регулиране; профилиране на системата на съвременното изкуство в България, гарантиращо изграждането на регулирани механизми за осъществяване на определена целенасоченост на художествените събития; изграждане на организационен модел при стратегическото планиране, осигуряващо стабилно функциониране на системата на изкуството; внедряване на концептуално-структурен модел за създаване на сигурна обща институционална среда за развитие на съвременните визуално-пластични изкуства и на съвременното изкуство. Планирано е разработване на цялостна концепция за опазване и съхраняване на съвременното художествено наследство и изграждане на модерен многофункционален национален комплекс за съвременни изкуства.

Необходимостта от всичко това е очевидна и Евгени Велев вярва във възможността да се оптимизира институционалният модел на съвременното изкуство у нас. Така той се оказва автор на една своеобразна оптимистична теория на българското изкуство. Научният труд е важен и с това, че на базата на множество анализи на различни национални системи за развитие на изкуството, авторът се опитва да намери българския път сред тях. Защото, така или иначе, изкуството съществува в социален контекст, който винаги е по-добре да бъде добронамерен към съвременните творчески търсения и защото системата на съвременното българско изкуство не може да остане във вида на първичното и недефинирано поле на така наречения „преход".

Книгата е не просто за всички, за които развитието на съвременното изкуство е интересуващ ги проблем, но и за посредниците в културно-образователния диалог между различните обществени групи в социума, както и за онези, които търсят оригинални и неочаквани гледни точки към това изкуство.

Проф. д-р изк. Свилен Стефанов