"Навярно у романиста, работил епично в епоса, се натрупват някакви сили, които търсят равновесие на средни и къси разстояния, не се помиряват с емблематични за времето "специализации". Писател с възможностите на автора, създал "Сказание за времето на Самуила..." (1961), "Време разделно" (1964), "Сказание за хан Аспарух, княз Слав и жреца Терес" (1982-1992), почувствал пулсациите на словото през векове и хилядолетия, достига в "Девет лица на човека" до ос на симетрия дороманна и следроманна. Още в първия къс на тази удивителна композиция читателят се уверява, че разказаното за човека Имхотеп, живял в XXIX век преди новата ера, би могло отново да се напише върху камък, да се побере в надпис или устно да бъде съобщено на неподбирани слушатели. От Имхотеп, създател на пирамидата, до Рьорих, започнал синтеза на науките и изкуствата, се очертава сакрална деветка: девет разказа за девет лица. Техният подбор носи следите на историческия ток, но същевременно чрез Николай Рьорих огледално се проектира и продължение от тридесет века напред- не чрез фантастика, мечта, визия, а чрез действителност, документално, биографично, обзорно и образно позната от историографията и изкуствата. За да бъде постигната композиция с подобен кристалосиметричен план, погълната е и съсредоточена в оптимален обем информативна енергия от всевъзможни, неизброими източници..."
Петко Тотев