В което и летище да ида, все един въздух - прозрачен като пролетна капка роса, все това небе - мораво, чиято ведрина ме опива, все тоя рев на реактивни турбини, които кара замята за тръпне под самолетните крила.
А хората? Тяхната прилика е не в цвета на лицата им, не! Макар един вятър да ги "бръсне" на старта, макар едно слънце да ги обжаря. Те си приличат по своята всеотдайност. Сродява ги дългът! Макар тая дума да не изговарят направо...