Не и не, и не. Не те разбира никой,
само мъртвите поети, само те
в очите ти като морета влизат
и тръбят с далечните си брегове,
върху които спи
на промечтаното от тебе пясъка
и крабове го дупчат
с колебливото си настояще;
капят дълги перести листа
и вятърът издига водни статуи.
Не те разбират тука, не -
замерят те с изгнили междуметия
и катинари щракат, и ключа въртят
наместо маргарита между зъбите.
И подивяваш
зад решетките от недоверие,
върху Луната спиш,
измисляш имена на птиците,
рисуваш върху пепел безграничното
и се надяваш да възкръсне, ти,
баща на феникса и майка на детето.
Може би не те разбират те,
който са удавени във жаждата
и изворът за тях е
просто воден източник,
а не империя от светлина
с армада сенчеста
и с мокрите следи по камъните обли
на Шива и Лакшми.
Може би не си във поза лотос,
а просто си седиш
и чакаш някой да ти хване вяра
или зайче, да не плачеш -
ти, баща на вечното съмнение
и майка на дъжда.
Какъв порой! Какви светкавици!
За сетивата пиршество.
Ако остане някой сух във тая гмеж
от небеса и пръст - ще бъде с ръст
на превелика тайна и лице
с така дълбоко вкоренена благост, че
започбаш да разбираш, ти,
баща и майка на прохождащи въпроси.

Ключови думи: Вдъхновение за пролет