В историите за улиците имаше някакъв магнетизъм, който ни държеше в състояние на превъзбуда понякога седмици наред.
Научавахме неща за градовете, които никога не бяхме подозирали - като това, че циганките във Вършец познават улиците на града по-добре от всички останали, защото ги метат. Картата на България се променяше и в нея определени места придобиваха неочаквана плътност - Козлодуй ни стана симпатичен, защото хората бяха много откровени за града си;
Копривщица ни натъжи, защото разбрахме, че там Голямата история е затиснала малките и че неуредици като лошата питейна вода така и не се решават, а децата имат проблеми със зъбите...
Да кажеш "това е моята улица" се оказа смело изречение.
Диана Иванова, Борис Делирадев

Лично на мен тези истории ми говорят повече за страната, в която живея, от течението на по-голямата част от българската преса за цяла година.
За разлика от пресата, обаче, тези истории не крещят с цяло гърло; те говорят спокойно, понякога дори шепнат.
Може би тъкмо това ме кара да искам да ги споделя с повече хора.
Манол Пейков, издатале ИК Жанет 45