Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Детските книги са онези, които си заслужава да се четат и да се препрочитат през годините. Няма по-мъдри книги от тях. Важно е да имаш сърцето на дете. Само така посланията им могат да станат достъпни.

 „Тайната градина“ на Бърнет е една от най-прелестните детски книги. Това е книга за всеки, който обича живота, не може да живее без слънцето, не може да диша без аромата на цветята и не може да разтупти сърцето си без да се взре в очите на хората, които обича.

Тайната градина се оказва не само една заключена и забравена от всички градина, някъде там в имението Мисълтуейт, а и най-съкровеното пространство в човешката душа, където цъфтят най-важните цветя на живота – Любов, Приятелство, Състрадание, Прошка, Милост, Усмивка, Смях. Цветя, които ти дават способността да виждаш лъчите на слънцето, да вдишваш аромата на съществуванието и да усещаш истинската магия на Живота.

Мери, Дикън и Колийн са невероятни гидове и учители. Всеки един от тях ни учи на своите уроци. Те ни дават възможността да разберем, че ако човек не живее с любов към себе си и към света, не би могъл да оцелее и да живее щастливо. А именно това е целта на живота.

„Едно от странните неща на този свят е, че само от време на време човек е напълно сигурен, че ще живее вечно. Понякога го осъзнава, когато стане призори, в часа на нежната и тържествена зора, излезе и застане сам, отметне назад глава и се загледа нагоре в бледото небе, което бавно се променя и порозовява, и на изток се случват прекрасни непознати неща, които те карат да изкрещиш и сърцето ти да замре от чудното и неизменно величие на изгрева, който се повтаря всяка сутрин от хиляди и хиляди години. Осъзнава го само за миг. Друг път го осъзнава, когато стои сам сред гора по залез слънце и тайнственият златен покой, процеждащ се през клоните, сякаш бавно повтаря  отново и отново нещо, което той не чува добре, колкото и да напряга слух. А понякога го кара да повярва в безкрайната тишина на тъмносинята нощ с милионите звезди, които чакат и гледат. Понякога само звукът  на далечна музика го прави истинско или пък погледът на нечии очи.“