Почти винаги възприемаме самотата като трагедия. И бягаме от върха й надолу, без да притежаваме силата да понесем общуването със собственото Аз.
Но бягството от самотата е бягство от нас самите. Понеже само в самотата можем да разберем своето съществуване като нещо необходимо ни близко и заслужаващо внимание и общуване. Едва като прекрачи прага на самотата, човек става личност, която може да предизвика интерес в света. Само така жената придобива достойнството на жена, а мъжът - достойнството на мъж. Понеже самотата е ос, която пронизва нашия живот. Около нея обикаля детството, младостта, зрелостта и старостта. Всъщност, човешкият живот е непрекъснато разрушаване на самотата и потъване в нея...
Самотата е прозрение. В безжалостната й светлина замира всекидневното и изпъква най-главното от живота. Самотата спира времето и ни разголва.