Клавдий Елиан. Наричат го софист. Римлянин е, но пише на гръцки по-добре от автентичните гърци от втори век. И май по-добре от мнозина е усетил вкуса на епохата, за да реши как да пише.
Пише „шарено", но изискано. Пише за животни, за хора и за скулптури. Просто - изсипва върху читателя куп истории -дали те са повече поучителни или повече чудни? А може би чудото също постига поука и напътства към добродетелност.
Докато хетерата Родопида се къпела, а робините пазели дрехите й, един орел се спуснал към земята, грабнал едната й обувка и побързал да отлети обратно. После се насочил към Мемфис и пуснал обувката на коленете на цар Псаметих... Царят наредил из целия Египет да започне търсене на жената, на която принадлежала обувката. А щом тя била открита, той я направил своя съпруга.
Развлича, разбира се, а и носи нови знания - малко оттук, малко оттам.
Атинянинът Салон по време на пир чул племенника си да пее някаква песен от Сафо. Песента му харесала и поискал от момчето да го научи на нея. Някой го попитал защо му е да си дава този труд, а Солон отвърнал: "За да не умра, без да я знам".
Елиан не е обикалял по света. Но знае истории за къде ли не и за какво ли не.
й Ефес Александър разглеждал своя портрет, нарисуван от Апелес, но не похвалил достойнствата на картината. Тогава въвели коня му, който зацвилил към коня от портрета, сякаш е истински, а Апелес възкликнал: "Царю, май конят ти разбира от изкуство много повече, отколкото ти".
Именно тях събира в Шарената история... А ние можем да се почудим, да се поучим или просто да почетем.