Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

С опитния език на умел разказвач Ерик – Еманюел Шмит изгражда повествование на няколко нива, което постоянно провокира читателския интерес.

Всяка от трите героини живее с усещането, че е различна, непасваща в моралните догми на времето си. Всяка от тях намира своя вътрешен мир, с което не се вписва в разбиранията на епохата, в която се е родила. И всяка от тях открива вдъхновението на живота в това, че е различна.

Огледалната жена на Ерик-Еманюел Шмит или „cherchez la femme” (търсете жената!)

Шмит е от авторите, които умеят да казват много с малко думи, влизащи в ума ни неусетно, като люлчина песен. С всяка дума, с всеки ред, той ни учи да се вглеждаме в красотата, за да я откриваме като безценно съкровище и на най-причудливи места, да преоткриваме различията или самотата, да се вслушваме в тъгата и неизказаностите. Учи ни да приемаме... като безупречно огледало.

В едно свое интервю авторът споделя: „Музиката винаги казва истината, а интелектът се проявява след това... Същото е и когато пиша пиеса. Винаги се опитвам да чуя музиката на душата, тоест нещо повече от обикновените думи...”

Новият му роман „Жената с огледалото” наистина е „нещо повече“... В него се изправяме пред един огледален калейдоскоп, където всяко отражение ни намига многозначително. Поглеждайки през огледалото в загадката, за пореден път съзираме като проблясък огледалната природа на жената и нейната дълбинна психология. Казано е, че човек за човека е огледало, а именно женското начало се свързва с пасивността, с покоряването или приемането и поради това представлява огледален образ на действителността.

В романа са разгледани три отделни епохи, три различни, а всъщност „огледално еднакви“ жени. И трите първоначално не подозират за огромната си сила и тяхно свещено право същевремнно – възможността да избират кого или какво да отразяват; да избират „погледа“, посоката, а следователно и пътя. Всяка една от тях така се е „разтворила“ в света, така се е сляла с отражението му, че се е изгубила... Забравяйки или неосъзнавайки, че тя самата е едно безценно огледало в същия този свят. И Ан, и Анна, и Ани виждат само умаления си образ като в двойно обърнато огледало и всичко извън тях, всичко, на което са се посветили – природата (или Бог), обществото (или науката), талантът (или ролята) - светът като цяло, изглежда по-значим, уголемен до невероятност... В този голям свят те извършват своите малки чудеса или революции по неволя, „без да искат“...

Иронията в случая е, че тази, която е родена и призвана да бъде (като) огледало, не може сама себе си да види – заета да носи и да се вглежда в чуждо огледало, нейният образ винаги излиза някак раздвоен, като видян през две огледала (най-малко) ...Може би именно затова истинската й същност заблестява необезпокоявана, неуловима и така красиво различна в тази огледална амалгама, каквато само драматург като Шмит може да забърка.

Жената цял живот се оглежда и търси себе си. Оглежда се в оледала, в очите на другите, вглежда се в собствените си очи.Това, което вижда, не винаги съвпада с представите й за нейната личност.

Три жени – Ан, Анна и Ани... Те са разделени от вековете. Цял живот се оглеждат, опитват се да се открият и да останат верни на себе си.

Сълзи, копнеж и непрекъснато вглеждане.

Някъде в огледалото намират общата същност и тя ги свързва.