Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Достоен за уважение е имиджът, който тази жена спечелва  в битката с времето. Собственият й живот – литературен, публичен и личен,  е рефлекс с нарочен епитет – не от най – ласкавите. От самонадеяното признание  “Аз съм английският Чехов” до разглезената младост и драматична смърт, пътят й би изглеждал кратък, от гледна точка на  нечие крайно изострено чувство за морал. Всъщност тя  е огледало –  ужасяващо отражение на живот в перманентно състояние на  война.

Кетлин Бийчъм  (истинското име зад литературната  маска ), е родена през 1888 г. в Нова Зеландия, и израства  в семейство на банкер. През ХІХ в. такава среда  е щедра  по отношение на един  жаден  за интелектуални занимания дух, и подхранва уроците й по виолончело в Европа, любовните  увлечения, неуспешният брак по сметка и преди всичко – амбициите й в литературата.

Като истинска дама на своето време, тя упорства в желанията си и биографите често акцентират върху  тази емблематична  писателска компания  -  Катрин Мансфийлд, Вирджиния Улф,  Дейвид Хърбърт Лорънс. Дръзки лица, безспорно преобърнали  културните представи и превърнали писането в начин на живот. Отвъд който, всеки друг изглежда нереален.

Именно тогава – времето около Първата световна война  завихря процеси на трансформация , за чийто отпечатък  върху  художествената проза, се мълчи. Или се реагира с ехидна усмивка. Затова, новото издание на разказите на Катрин Мансфийлд на български, е добър повод за размисъл.

Дали отслабващото британско влияние в Индия отприщва европейската треска по окултното, не е въпросът . Това е само един от възможните отговори .

Факт е, че най -видните представители на предреволюционна Русия насочват вълна , представляваща странна смес от мистичните практики на Изтока и непроницаемата за Запада славянска душевност. Наследени от Френската революция форми на просветителска реторика, запълват психологическия  вакуум в Европа в началото на ХХ в. и  особено след края на  Първата световна война .
Такъв капсулиран свят обитава  Катрин Мансфийлд .Той погубва тялото й, но спасява душата й. И става ключ, както за нейното творчество, така и за зависимостта от масови психични “тенденции” на  цяло поколение творци. Можем да се досетим как една опустошена от лични и социални драми личност, търси наставник. И  защо проектира Чехов и Толстой в най-спорния  гуру  на онази епоха -

Георгий Иванович Гурджиев. Животът и делото му, адаптивни към всеки социален контекст, все още привличат интелектуалци със склонност към саморазруха.

Теориите за човека – машина, който е храна за луната и неговият спящ ум ; ирационалното, тласкащо го от една крайност в друга ; самоосъзнаването, убито  в пасивно съзерцание – всичко това представляват разказите на Катрин Мансфийлд. Може да се каже, че тя доста нагледно предава посланията от висшите сфери по начин, за който рестриктивната школа на Гурджиев трябва да бъде единствено поздравена . Въпреки че, музиката не е в състояние да заглуши стоновете на онези души , които в танц  със смъртта, превъзмогват себе си.

Катрин Мансфийлд умира от туберколоза на 34 години, в обора на изоставен замък в Прьоре, ( абатство в покрайнините на Париж) , под строгия надзор на своя учител и на собствената си съвест.
Тя си отива  смирена и щастлива, с мисълта че е на път към  “тяло с по-висше битие”.

Не  можем да я укорим, нито да я съжаляваме. Можем просто да видим  знаците, които ни е оставила в своето творчество. И да ги разчетем … осъзнато .