Под купола сме всички, Пиеро...
Чуперчим се във цирка на Живота,
издялква ни от чам или ребро
един брадат самодоволен Господ.
Въртим се в кръг по цветния манеж,
умираме и сменяме костюма,
за да се върнем в тяло на младеж
или девойче. Весим се на думи
и правим възхитителни салта
в преносен смисъл или пък буквално,
изтръгваме си бедните сърца
и ги заменяме за скрап. И гледа жално
лъвът - от стрес оплешивял,
с окапала от щур разврат опашка.
И ненапразно знамето е бяло
над купола и ненапразно плачем...
Мой клети изоглавен Пиеро,
безгласен разказвачо на съдбата...
Понякога си мисля, че си Бог,
изгубил се в живота на земята.