... Мъглите, и пустинята, и цветовете — и черно-бялото; скалите, зъберите, камъните, пясъкът, водата, кладенците, палмите, и пътищата, домовете, и разчленяването на преживяното от мисълта, започнало отдавна да се превръща в бдение далеч зад бъдещото време — и онзи глас далечен в гъвкавите небеса; далечен глас, болезненият глас на неизживяната тъга, която търси дирите си към човека, затънал в непредизвиканата болка: учуден и готов, и примирен, когато думите му неусетно се превръщат в падащи звезди и сложността на съществуването се стопява и изчезва; множествата сред нощта, и красотата, приветливата слънчева модерност в бетона на града — и отчуждението на планетарния заселник, параболите в стръмните вълшебства на планината; и затъмненията, били те слънчеви или пък лунни, и земетръсите, и думите, с прозрачността и яснотата им — мигът, когато сянката се стапя върху туптежа на не по-малко стапящата й се празнота: през близост и любов, и през желания, носталгия по единството, по цялостния свят и обединяващия опит във вихрите от чувства и душевен смут, през истината в миналото на света: разкъсван от неспокойните въпроси без отговор — до нажежаващото се в безкрая битие; суров, прекрасен, поетът слуша вятъра с натежало и замислено лице...