от Стела Лозанова / дата: 30 ное 2016

Романът не успя да ме впечатли. Авторката, Лиза Оуенс, извлича някои присъщи за жената усещания и страхове. На места си служи с оригинални и въздействащи сравнения, които акцентират върху разсъжденията на главната героиня. Друг път, с няколко пестеливи думи съумява да обрисува точно и ясно случка от сценария. И според мен до тук спират силните страни на авторката, които ми направиха впечатление в рамките на романа.
Като цяло останах с чувство за накъслечно и незадълбочено поведение на персонажите в книгата. Телеграфният стил на писане на авторката допълнително спомогна за това усещане. На места като че ли има цели ями от неизписани думи, които биха прилегнали уместно и пълноценно, придавайки пълнота и смисъл. Липсва пълнокръвност в образите на героите и особено в този на главната героиня. Не са разписани основните ключови мотиви, които довеждат до взимане на решение за напускане на работа. Освен това няма индикации, които да убеждават читателя, че работата на героинята е била стилна, успешна, сигурна и високоплатена. По този начин Лиза Оуенс пропуска основния конфликт, който така силно изкристализира последно време в реалния живот. А именно конфликтът между наложените убеждения за успех и истинското призвание на човек, което му носи автентично щастие. Вместо това, авторката внушава едно отчаяно, депресивно състояние, което е представено по-скоро като деградация на героинята, отколкото като временно логично състояние, което нормално съпътства личността в такива моменти. Разочарование е и финалът на романа, тъй като не става ясно дали изобщо главната героиня ще намери своята удовлетворяваща работа, още повече - призвание. А така липсва и поучителният елемент за читателя, който да го убеди, че си заслужава да се рискува, за да се намери истинския, пълноценен успех, индивидуален за всеки човек.