През стиховете на Манол Глишев протича една особена, неназована пряко тъга - като че ли далечни епохи и географии са обяснявали живота по-успешно. Но при Манол това не е вътрешна емиграция, не и снобизъм, не е "аз съм по-добър от вас и заслужвам повече". По-скоро прилича на скръб по сюблимното, което ни се полага, и все пак сякаш не е разпределено по равно.

ето какво ще направим
когато всичко друго е наред
и всяка злина е поправена
а силите ни още са в зенита си
ще пишем до краля на белгия

сир хубаво е хората да знаят
колко красива е нашата
позастаряла госпожа европа
и затова сме замислили серия
пътувания с най-почтена цел
да покажем живота какъвто
той винаги е трябвало да бъде

после кралят ще разпореди
необходимото и с теб ще тръгнем
от седмочислениците към компостела

понеже смятам че денят на европа
е коледа когато в рим са се събрали
германия и франция то нека тръгнем
ден след рождество към будапеща
ще си носиш хубави рокли
защото на стефановден има
концерт на стоте унгарски цигулки
който ще открие обиколката
това е толкова естествено
будапеща е прелестен град
и по дунава винаги слиза музика

за нова година ще сме стигнали виена
имаме среща в бургтеатъра
с радецки марш и десетина валса
не вярвам да ти е скучно
от това че двете хабсбургски столици
ще ни посрещнат с красиви звуци
и знам къде поднасят най-хубавия
най-дъхавия шираз в цяла австрия

оттам на запад към манастира мелк
където ще чуем неделната служба
органистът хер хайгер (ако е още жив)
свири така хубаво в огромната църква
че даже ти ще се замислиш
дали пък да не станеш католичка
макар че малката тайна на братството
е че бенедиктинците обичат протестанта бах