Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

„Единствената реалност бе чудното разцъфтяване на нейната нова същност, разтварянето на всичките ѝ свити пипалца към светлината. Досега беше живяла целия си живот сред хора, чиято чувствителност сякаш бе повехнала, защото не им служеше за нищо – а още в началото по-чудесни от ласките на Харни бяха думите му като част от нежността му. Винаги си беше представяла любовта като нещо объркано и потайно, а той я превръщаше в нещо светло и открито като летния въздух.“


Това е тъжна история за съзряването. По-изтънчена от обикновен летен романс. Далеч от клишетата.
Главната героиня, Чарити Роял – отегчена от живота си в малко, провинциално градче, е неуверена в социалното си положение. Отгледана от един от най-видните жители на Северен Дормър, всеки би помислил, че е благодарна за грижите, но не и тя. Чарити не понася настойника си, чувства се като затворник. Комплексирана е от факта, че идва от „планината“, място населено с бедни, необразовани хора, приемани за по-низши от утайката на обществото. Тя се лута между усещането за власт и малоценност. Не се опитва да изкачи социалната стълбица или да си създаде високо положение, просто иска да разбере къде се вписва.
Чарити Роял – мразех я, обичах я, съчувствах ѝ, страдах за нея. По трудния начин тя научава някои уроци на живота: за класовите различия, за мъжете, за самотата и понася последствията от действията си.
Този роман трябва да е бил шокиращ за 1917-а, като се има предвид, че темата за сексуалното съзряване не е била широко обсъждана, особено в малките градчета на Нова Англия.
Едит Уортън е първата жена, наградена с „Пулицър“ и „Лято“ е много различна от всичко, което е писала, но не по-малко красива и докосваща. Тя рисува ярки картини на природата, града и хората. Любовната история в основата на разказа, е пропита от напрежение и обществени табута, като в „Невинни години“. Изказът на Уортън е интелигентен и красив, и все пак лесно четивен за класика, и както в другите си произведения, те оставя емоционално свързан с пълнокръвните си герои – всеки може да открие по нещо от себе си в тях – такъв е стилът ѝ. Предполагам, че затова я обичам толкова много.