Времето, което настъпи в България с навлизането на съветските войски около 5 септември 1944 г. и със сполучливия държавен преврат на 9 септември под влияние на съветския фактор, се оказа ужасяващо. Не само поради бруталността на репресиите и пълното пренебрегване на законността и стойността на човешкия живот, но главно защото това време нанесе необратим удар върху българската национална памет и върху поведенческите характеристики на българите.
Ударът върху националната памет на българите се оказа всъщност по пътя на "главното направление" на имперските цели на московската червена империя. Народите, които влизаха в обсега на нейните интереси и върху които се разпростираше териториалното й господство, останаха без самоличност. Всичко, буквално всичко, което определяше техния дотогавашен живот - история, култура, стопанство, бележити личности, фолклор и традиции, беше поставено в схемата на съветската "проверка за благонадеждност" и резолюция да остане или да бъде затрито. Така започна този 45-годишен (но продължаващ вече повече от седем десетилетия) период на отчуждаването на българите от самите себе си. От враждата помежду им и от покорството им пред чуждите, а не пред собствените им национални интереси.