от Камен Стефанов / дата: 07 дек 2018

Това е втората, неудобна за разказване, неповесвователна книга на българката... Мурата. Не се споменава нито едно японско име, нито едно японско място и интересна случка. Имам чувството, че това е разказ на една странична зрителка "МАИКО", която е обърнала гръб на емоциите. Гледайки я от екрана на глупавото сутрешно предаване в 9.30, с каменната физиономия на Буда от Камакура и почти същата стойка, си дадох отговор на въпроса - защо тази Мурата сан иска да пише. Тя го каза сама - защото и домашните й близки, съпруг и деца и снахи ...не я забелязват. Не й обръщат внимание. Особено лапнишараните от предаването.... Но сега, ние вече й обръщаме внимание. А като напише и книгата Мани-мани България, ще я оценят и в Япония. Г-жо Уки-уки, до Япония се пътува с кораб - не по въздух.......

от Ваня Хинкова / дата: 15 ное 2018

"Уки уки" е чувството, когато човек подарява внимание и обич, когато дарява с радост и с усмивка другия, усещането за отърсване от страха и съмненията, когато поднасяш без разлика на дистанция и възраст своята лекота в сърцето и ти я върнат, за да я дариш на друг.

То е да предаваш това усещане на близки и непознати и те да ти го връщат. То е да се рееш в облаците, да си над страха и страданието, да летиш с усещане, че някой те харесва, че те обича и ти като щафета да го върнеш на него и на всички около теб.

Това усещане е уки уки."

Юли-сан, благодаря!