Септемврийските събития от 1923 година прокарват разделителна линия в българското общество, която е видима и до днес. Книги, като тази, могат да ни предпазят да не допускаме подобни грешки в бъдеще, подведени от изкусни политически манипулатори, чертаещи ни светлото бъдеще с утопични чужди идеологии.



Много е писано за събитията около 23 септември 1923 г. При управлението на БКП историците отделят голямо внимание на тази дата, но интерпретацията им е съвсем едностранчива. След 10 ноември 1989 г. българската историография има възможност по-свободно да изследва този повратен момент в родната история, но е почти невъзможно да бъдат открити впечатления от безпристрастни свидетели на случилото се в Северозападна България, които могат да бъдат надежден исторически източник. През комунистическия период излизат такива „спомени“, но те почти винаги са доста съмнителни откъм сведения и имат по-скоро пропаганден характер.

Тази малка книжка запълва празнината в това отношение. Спомените на енорийския свещеник Йордан Попов не са само хроника на избухването и потушаването на комунистическия бунт от 1923 г. Той предава преди всичко трагедията на един целенасочено разединяван народ, успешно доведен до взаимно изтребление заради чужди нему интереси. Духовникът ни прави съпричастни с личната съдба на много от участниците в събитията, както от едната, така и от другата страна. Не му убягват и действията на водачите на бунта, които с предварително приготвена валута бягат в Сърбия, когато виждат, че метежът няма да успее, а оставят подбудените от тях бунтовници да понесат последствията от тази авантюра.

Септемврийските събития от 1923 година прокарват разделителна линия в българското общество, която е видима и до днес. Раната, нанесена на народния организъм, все още не е зараснала. Книги, като тази, могат да ни предпазят да не допускаме подобни грешки в бъдеще, подведени от изкусни политически манипулатори, чертаещи ни светлото бъдеще с утопични чужди идеологии.