Сашо пишеше навсякъде – в тетрадки, по салфетки, на сметката, цигарената кутия. Даже на парче фазер. Пишеше бързо и припряно, задраскваше, хвърляше. И пак. Все бързаше – да живее, да пише, да пие, да обича…


Стиховете на Александър Стоянов (1970–2008), писани по кръчми и болници през 90-те, са може би най-близо до онова, което се нарича поезия на ъндърграунда. По една или друга причина в Пловдив като че ли липсва подобен тип писане или вероятно то е толкова скрито, че минават години, преди да се появи.

Тези стихове са писани върху всичко друго, но не и на пишеща машина или компютър. По хвърчащи листчета, салфетки, случайни хартийки, попадащи също така случайно в ръцете на поета, както възникват и самите текстове. Рецитирани са пред приятели. Не са подготвяни за печат, далеч са от амбицията да влязат в книга. Те са оня модус на поезията, който е свързан с мига, с отмиращия, но уловен и за кратко спасен миг.

И ето ги сега в томче – първото им появяване 15 години след смъртта на Сашо и 30 след написването им – благодарение на усилията на семейството му да ги съхрани и на негови приятели и колеги от университета, най-вече колегата журналист Спас Кузов да ги събере в папка.

Тази папка (файл) нито можеше да възстанови хронологията на написаното от Сашо, нито да отсее сполучливите от нестаналите. Четейки я обаче, усещаш автентичния поет, неговата драма, неговия език, неговата рана, отчаянието и присмеха, клеймото и надеждата, пречупването и вярата, спасението и иронията, обичта и отхвърлянето, самотата и приятелствата…