В памет на деветнайсети век, когато литературата е била велика, а престъпленията са се извършвали и разкривали изискано и с вкус.
Годината е 1877, мястото на действие - България. Руските войски са минали Дунава. Арената на бойните действия не е място за жени - особено когато жената е млада, хубава, и пътува сама, преоблечена като мъж. Варя е независима госпожица с напредничави убеждения, твърдо решена да открие годеника си, който е заминал като доброволец на фронта. Разбира се, едва озовала се в пределите на османската империя, Варя изпада в затруднено положение, от което я спасява появил се изневиделица загадъчен сънародник. Мълчаливият, преждевременно състарен господин Фандорин, пътува със секретно поръчение към генералния щаб на руските войски. След като има нахалството да спаси напредничавата госпожица, залагайки я на комар срещу едно магаре, Фандорин я отвежда успешно до щаба. Обстоятелствата принуждават Варя да стане секретарка на Фандорин. Двамата биват въвлечени в международни интриги и шпионаж, естествено съпътстващи хода на войната, която засяга интересите на великите сили.
Започва обсадата на Плевен. Защо се протака толкова мъчително тази операция, от която зависи и изходът на войната? Чуждестранните журналисти и амбициозните висши офицери следят с напрежение събитията край Плевен, ухажват Варя, залагат легендарни суми на комар - но може би някои от тях се занимават и с друга дейност? Началникът на руските тайни служби подозира диверсия, а Ераст Фандорин и госпожица Варенка трябва да разберат как така Осман паша узнава предварително намеренията на руското командване.
Започва напрегната шахматна партия между Ераст Петрович и незнайния му противник, в която нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед, а залогът е обсаденият Плевен - и крайната победа.
Без съмнение явлението в съвременната руска литература от последните две години е Борис Акунин.
Запазила почти непокътнати ресурсите си от перестроечно време, руската книжна индустрия няма проблеми с произвеждането на събития. И като тираж, и като критическо внимание Акунин се вмества в категорията \"интелектуален бестселър\", там, където обикновено слагаме Еко и Патрик Зюскинд. \"Азазел\", първият роман, подписан с името \"Борис Акунин\", се появява през 1999 г. и критиката веднага обръща внимание върху странната кримка, ситуирана в 1876 и издържана като език и типажи в духа на леките, \"водевилни\" места у Достоевски. Появяват се и първите съмнения, че това е псевдоним на известен, \"сериозен\" автор, решил да припечели някоя рубла. Много бързо обаче се появяват цели 8 романа с общ герой Ераст Петрович Фандорин - героят-детектив, който в първия роман е скромен помощник-полицейски, за да се превърне след това в \"чиновник за специални поръчения\", имащ достъп до тайните на руския светски живот и имперската дипломация. Отделните книги са издържани в различни поджанрове на детективското четиво - полицейски роман, шпионски роман, \"херметичен\" роман-разследване, политически трилър... Междувременно бързо-бързо пада и тайната на псевдонима - оказва се, че Борис Акунин всъщност е Григорий Чхартишвили - известен японист, преводач на Мишима Юкио и зам.-гл. редактор на \"Иностранная литература\". \"Акунин\" всъщност на японски значело \"злодей\".
През 2000 г. Борис Акунин подхваща нова поредица - този път действието се развива в средата на ХIХ век в провинциална Русия, а детективската роля е поета от младата монахиня Пелагия. Това са романите \"Пелагия и Белия булдог\" и \"Пелагия и Черния Монах\" - последната, току-що отпечатана книга на Акунин.
Междувременно критиката се разделя на две. Едните не могат да понесят популярността и свръх-продуктивността на Акунин/Чхартишвили и го заклеймяват като чисто комерсиален автор. \"Akunin - това вече е един своеобразен \"Газпром\", промишлен гигант с филиали в провинцията и представителства във всички епохи; литературен олигарх, присвоил си най-богатия природен монопол - монополът върху руската класическа литература\" (Лев Данилкин). Други обаче виждат именно в него така дълго чакания синтез между качествено и в същото време силно четивно писане. По повод на последния му роман Вячеслав Курицин, стопанин на най-богатия и най-редовно обновяван сайт за съвременна руска литература в Мрежата, обяви, че това всъщност е първият руски постмодернистки роман - макар самият Курицин вече да е написал цяла книга за руския постмодернизъм.
В едно критиката е, общо взето, единодушна - романите за Пелагия са много \"по-постмодерни\" в сравнение с Фандоринския цикъл, т.е. по-плътни като стил, с много повече равнища на алюзии, игри и стилизации, с една дума - по-литературни, макар и да спазват законите на детективската фабула. Всъщност онова, за което Акунин се грижи най-много, са интригата, от една страна, и плътността на фактурата, достоверността на детайла, \"вживяването\" в духа на епохата със скандалните хроники, изобретенията, клюките и т.н., от друга.
Боян Станчев, \"За явлението Борис Акунин\"