В културното ни съзнание те са неделими: Той и Тя, човекът Андрич и Босна. Неразделни са и днес, когато Тя се превърна в незарастваща кървяща рана на този напразно търсещ спокойствието си континент. А Той си остана всепризнатият му писател и неоцененият мъдрец.
Защото той бе предвидил всичко това. Защо не го послушаха?
Той предупреждаваше за всичко това. Защо не чуха гласа на посланието, дошло чрез него от столетията?
Той бе участвал във всичко това - чрез историческата памет на предците си, чрез съдбите на героите си, чрез страховете и чрез кошмарите на безсъниците си. Защо минаха покрай тях?
Той бе видял всичко това - като минало и като бъдеще. Защо не го разбраха?
Рядко съвременността се връща към един творец така, както Европа се връща към Иво Андрич днес, в годината на неговата стогодишнина. Приживе той получи всички признания, които един творец може да желае. Сега, на неговия стотен рожден ден, може да му бъде призната и една необичайна и тъжна награда - наградата „Касандра на XX век". Когато писа, че неговият край е наричан „земя на омразата", че „тук всеки, който не иска да мрази, винаги е бил чужденец и изрод, а понякога и мъченик", той знаеше какво казва, кому го казва и защо. Той не бе нито Оруел, нито Солженицин. Но някак си по странен начин се среща и пресича в съзнанието ми с тях. Това сравнение, което може да учуди, дори да възмути някои, показва само колко непредвидими са превъплъщенията и модификациите на злото в нашия свят. Той искаше да предупреди за тях чрез съдбата на своята Босна... Не му обърнаха внимание. Той бе екзотичното откритие на Европа в средата на столетието. Не можеха да предположат, че ще се превърне в нейно мрачно прозрение в края му. Приеха го като сладкодумен разказвач. Не знаеха, че на Изток разказвачите са и пророци. Знаеха, че цялото му творчество е люшкане между визия и действителност, между сън и реалност, между красота и ужас, между надежда и безнадеждност. Но не разбраха, че това е пророчество, предупреждение, послание към тях.
Широката рецепция на Андричевото творчество от Европа през последните три десетилетия, от една страна, и разминаването й с него и с това, което искаше да й каже, от друга, са нерадостен пример за отчуждението от човека и от неговата съдба, в което живее през нашия век художественото слово.
Боян Ничев