„Защо се самоубиват българските поети? " Този страшен и директно отправен въпрос към интелектуалното ни самосъзнание (доколкото такова все още съществува) е интерпретантата на настоящата книга.
В историята на българското литературознание самоубийството било като сюжетно-поетологичен похват или като житейско-биографична съдба на конкретен автор - е проблем почти непознат, а дори би могло да се каже - и приеман за несериозна изследователска задача.

Незнайно как трайно се е оформила представата, че то е нещо неприсъщо и чуждо на здравия прагматичен български дух. А замисляли ли сме се, че броят на българските писатели, доброволно прекъснали духовния си полет, не е никак малък. Самото им изброяване е жестока провокация срещу утвърдената интелектуална самоизмама: Димитър Бояджиев, Пейо Яворов, Никола Ракитин, Иван Бурин, Пеньо Пенев, Минко Николов, Андрей Германов, Веселин Андреев, Росен Босев, Христо Банковски, Петя Дубарова.

Причините за различния финален избор на всеки от тях са специфично индивидуални в собствения им човешки жизнен път. Но в очерците си за Д. Бояджиев, П. Яворов, П. Пенев, М. Николов и А. Германов, професор Ст. Илиев съумява да ни убеди, че отвъд традиционно утвърденото и твърде елементаризирано обяснение за конфликта „личност - общество" съществуват и други метафизични, нравствени и психологически основания за раздялата с живота, които имплицитно са се отлагали в метафоричната многоизмерност на тяхното писмено слово. Особеният биографичен финал е провокация за нов прочит на познатия мотив „любов - смърт " („живот - смърт "), който изследователят задълбочено съумява да разкрие в нов философско-естетически план на присъствие в индивидуално-поетичната вселена на всеки от тези писатели. Той проследява детайлно основанията за зараждането и появата на маркираната опозиция и динамиката на нейните пулсации в цялостното творчество и интелектуална съдба на тези автори и ни убеждава, че за изтънчената болезнена чувствителност на Д. Бояджиев, за сложната и нееднозначна екзистенциална отвореност на Яворов към смъртта, за емоционално-прикриваната Пеньо-Пенева самотност, за напрегнатия интелектуален драматизъм на Минко Николов, за незнайно къде изгубената вяра на Андрей Германов - срещата със смъртта е не моментна приумица, а особена метафора, чрез която също би следвало да навлезем в техния амбивалентен поетичен свят.

През 30-те години на XX век в българското духовно пространство се предприема плах опит самоубийството да бъде осмислено народопсихологически. Почти седемдесет години по-късно изследването на проф. Стоян Илиев е първото, което прави опит да възобнови философско-критическия дебат и да покаже, че към литературната история е възможна и друга гледна точка. Със съжаление трябва да констатираме, че поради криворазбрано автотабуиране и изследователско самоизолиране от „неприсъщи нам" научни проблеми като самоубийството в литературата за кой ли път отново сме изостанали в
общоевропейски контекст (ще посоча само две от най-авторитетните нови руски проучвания: И. Паперно. С патоса си за преосмислянето на българския литературен канон и с амбицията да се впише в модерния съвременен интерпретационен процес книгата „Лице в лице със смъртта " е необходима за българската аудитория.
Христо Манолакев