С изключение на имената и на цветовете, които се бяха разтопили във времето, може би само лодките бяха същите в онзи щастлив ден, когато баща и реши да я заведе за първи път да ги види отблизо. Те все още бяха там, обърнати върху палубите, същите големи лодки, покрити с брезент. Все още стояха кулите, кръглите наблюдателници като рибешки очи и същите изсъхнали спасителни пояси, прикачени към куките. Когато отплаваха от пристана и режещият нос разряза синия плат на атлантическите води на път за Лисабон, имаше също такъв кисел дъжд като в началото на нощта. (откъс от книгата)