Годината е 1925 и малкото градче Илиеус в южна Бразилия, столица на търговията с какао, е оживено като кошер от небивалата реколта и от надежди за прогрес, но изконните традиции не могат да бъдат лесно изкоренени. Ако мъжът не застреля жена си и любовника й, когато ги свари заедно в леглото, той ще бъде опозорен и прогонен от града. Ако мъжът не хойка по кабарета и бардаци, значи нещо не му е наред. Ако жената не е вярна на съпруга си, тя съсипва доброто има и честта на целия род. Ако пък любовницата си намери друг мъж, редно е да бъде пребита и също прогонена позорно от града. Управляват „полковниците” и не са нужни сложни законодателства и политически институции. Всичко е ясно. Въпрос на куршуми, а не на изборни бюлетини.

И тогава се появява Габриела, лъхаща на канела и карамфил. Тя е млада, хубава, щастлива и свободна, смее се високо, ходи, сякаш танцува. Габриела е първична, обича простите радости, живее в състояние на морална невинност и не осъзнава нормите, налагани от обществото. А когато уважаваният Насиб Саад, съдържател на бар със сирийски корени, я наема за готвачка, неизбежното се случва и двамата се влюбват. Колкото и да го обича обаче, Габриела обича и останалите мъже. За да я запази само за себе си, Насиб решава да се ожени за нея. Но има цветя, които не цъфтят във ваза и Габриела е от тях...

Човек се чуди на какво по-напред да се възхити – на умението, с което Амаду плете едновременно десет сюжета, на изящната паяжина на неговото слово или на хумора, нежността, любовта към човека...
В. „Сатърдей ревю”

Чарлс Дикенс на двайсетия век. Забавно, клюкарско, бъкащо от живот.
Сп. „Ню Йоркър”