За Володя Висоцки аз песничка бих съчинил:
ето още един, които легна в земята голяма.
Уж твърдят, че грешил, уж без време свещта угасил,
значи тъй е решил, а безгрешни в природата няма.

Малко време ще трае раздялата: миг или два,
предстои ни по същата диря и ние да крачим.
Но дорде баритонът му дрезгав кръжи над Москва,
нека двамата миг се посмеем и миг да поплачем.

За Володя Висоцки бих песен написал и пял,
но ръката ми тръпне и стихът ми звучи неуверен.
В белоснежния свод над Москва литна щъркелът бял...
В черноземната пръст на Москва кацна щъркелът
черен.