Ако успеех да стигна до моста, болката щеше да спре. Трябваше да стигна до моста и безнадеждността щеше да свърши.
Това започна да минава като рефрен през ума ми - отново и отново, докато се носех по магистралата:
"Стигни до моста и болката ще свърши. Безнадеждно е. Просто искам да умра. Стигни до моста."

Когато най-сетне стигнах най-високата точка на "Тауър Драйв", отбих колата и спрях. Бях толкова спокойна, толкова сигурна. Знаех, че това което правя, е правилното нещо и чувствах мир, когато отворих вратата, излязох от колата и тръгнах към парапета.
Когато стигнах до бетоновия парапет, чух някой да ме вика. "Госпожо! Госпожо!"
Не обърнах внимание на виковете, поех дълбоко въздух и... скочих.