Преди години в навечерието на Ботевите дни ходихме с Калина Ковачева и с Вили Цанков във Враца. Четохме в Художествената галерия пред много внимателно слушаща ни публика, разговаряхме с посетителите на нашата литературна среща и накрая Вили разказа за онези чудаци, мизерстващи руски емигранти, които в Париж в свой камерен ли, домашен ли театър цял живот поддържали един спектакъл, който изкупвал мъката на тяхната носталгия и им светел с думичката Родина... Това, че бяхме в подножието на Йолковица ли, че Ботев беше при нас сред думите и представите ли, нещо накара Вили да си спомни за този жертвен парижки театър, за тази въздишка Родина и да извиси глас, да се развика разпалено, яростно, дръзко и гръмко срещу нашата днешна държава, която натикала в девета глуха културата, лишила от слънце сегашния ден и, сляпа, го водела към бъдеще с беззвездно небе. Блед като в предсмъртен монолог на герой от сцена, Вили с ботевска страст сипеше думи и гняв, ръсеше жупел, махаше с трепереща ръка и когато седна, онемялата зала се взриви от ръкопляскания и съгласие с него. Беше 26 май 2005 година.
НАЙДЕН ВЪЛЧЕВ