Спомени за вода. Dm

Автор: Иван Станков

Коментари: 8

Издател Фабер
Брой страници 194
Година на издаване 2014
Корици твърди
Език български
Тегло 380 грама
Размери 15x22
ISBN 9786190000587
Баркод 9786190000587
Категории Разкази и новели. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги

Хартиено издание

Наличност: ДА
Доставка: 3 дни

Цена: 10.00 лв.

Иван Станков е роден през 1956 г. Преподава българска литература във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Автор е на 6 литературнокритически книги.
"Спомен за вода. Dm" е художествена проза. Опит да се осмисли един личен път през времена, книги и музика. Представлява бавен литературен реквием в ре-минор.
Разказва за живота и смъртта на анонимно крайдунавско село и на неговите хора. Все познати неща. Но книгата не разчита нито на историите, нито на историята. Някои от случките са действителни. Останалите са истински.
"Спомени за вода. Dm" е практическо несъгласие с бързата литература. Главен герой в нея е реката Дунав, най-бавната българска река. Другите герои са хора, заминали по водата, потънали в нея, или останали на брега й. Всички те са родени от малко личен и от много чужд навигационен опит през морето на думите.
В духа на добрата традиция, разказите в "Спомени за вода. Dm" се държат за ръце. В книгата има пряка реч, но няма диалози, защото те са имитация на действителността. Тази книга се храни от другаде.

от Михаела Христова / дата: 26 юни 2014

Невероятен преподавател и човек е проф. Станков! От него може да се научи много както за литературата, така и за живота. Щастлива съм, че имах късмета да се запозная с него през годините на обучението си. Пожелавам много успехи на този и на следващите му трудове!

от М. Л. / дата: 19 юни 2014

Н. Р., щом сме на ти, наздраве! Глупак да съм, но ще отговоря на реторични запитвания...
Почти защита с Айнщайн, но да не се забравя кой е той...
И с тенденция буквализирам мисълта му: на баба ми ? дай да разбира сапунени мехури от малкия екран. Значи ли това, че те са гениални?! Един текст не е само сюжет за четене. Литературата е преди всичко естетика, място за почивка и удоволствие, място за търсене на смисли. И колкото да звучи това като някаква романтична отвлеченост, що за четиво ще те кара да го четеш на един дъх без да правиш спирки за размисъл(дори и за кафе, който пие). Вероятно то е толкова литература, колкото комикс на Мики Маус. Но за това що е литература - мнения достатъчно и всеки има право да каже.
"Спомени за вода" е едновременно трудно четиво, защото е интелектуално, но е и лесна книга за възприемане, за усещане. Работи се с категориите време, пространство, спомен. Не очаквайте екшън, скорости и лесни за попиване афери. За това си има и "графомански излияния", така де, комерсиална литература.
Някаква истина е, че не читателят си избира литературата, а литературата подбира читателите си.
За четенето се иска и мислене, иначе ще обвиняваме текста, че подгряваме "бавно и мъчително".

от Ал. Хр. / дата: 18 юни 2014

Ще си позволя и аз да отправя една реплика към Вучев Руснака и още една към Н. Р., с цел да уточним някои моменти...

Не знам къде точно в "Спомени за вода" се крие графоманското, може би прекалено добре се е скрило, но явно не сте и от върлите защитници, от онези, които посвещават живота си на литературата, след като толкова лесно, заради "бездарни излияния", както ги наричате, се отказвате от нея. Непоклатими са и аргументите, чрез които доказвате тезата си.
Относно психическото здраве... освен ако не сте специалист в тази област, поради липсата на доказателствен материал, с който да подкрепите думите си, не виждам къде е изворът на Вашето заключение.
Мога да Ви пожелая Вие да напишете нещо, което пък да изгражда психическото здраве на личността. Бъдете строител на личността!
Коя е тази личност във Вашия коментар всъщност? Бързо възстановяване пожелавам и да чете повече. Помага.
Мисля, че е отминало времето, в което един човек е преценявал кое е опасно за социума. Може и да греша. Не съм забелязал тук опасност за обществото, така че не разбирам защо я етикирате така. Посочете кое е опасно. А за българския социум ли говорите, Вучев Руснака?

H.P., според мен прочитът на една книга зависи изцяло от четящия. Когато аз прочетох за пръв път "Спомени за вода", това се случи... почти на един дъх. Не бях сам, но това не ми попречи.
След което препрочетох книгата по-внимателно, за да се насладя на онова, което дава плътност на думите, което ги изпълва с живец - гениалност ли ще да е, талант ли - не знам.
А баба ми би харесала книгата, защото ще си спомни за нейното село, за детството и за толкова други неща. Но аз няма да тръгна да обяснявам нищо. Ще я оставя тя сама да си намери пътя към книгата, или книгата - към баба ми.
Не смятам, че това са просто нарочно "завоалирани писания". Тъкмо обратното! Мога да приведа и примери от текста, но не смятам, че има смисъл, след като и Вие не давате такива. Зачетете се и преценете сами.
Бавният прочит не е винаги мъчителен. Тук ми се струва, че никой не говори за читателски мазохизъм, или бъркам? Става дума за вглеждане в словото, за постепенно разнищване, за опит да се намери смисъл, подтикван от въпросите, които "Спомени за вода" задава...

от H.P. / дата: 18 юни 2014

М. Л. не съм съгласен с теб. Значи ли, че щом трябва да подгряваш бавно и мъчително, за да схванеш какво иска, аджаба, да каже авторът с неговите завоалирани писания, си се натъкнал на голям талант? Или, че ако не ти, а неговият замисъл те е погнал и не можеш да поемеш дъх до последната страница, забравяйки дори за любимото кафе,/ точно като в спорта/, това не е сериозен талант? Ако не можеш да схванеш горенаписаното, прибегни до съвета на Айнщайн, че едно нещо колкото е по-просто, толкова е по-гениално. С други думи, ако можеш да го обясниш на баба си, значи е наистина талантливо.

от М. Л. / дата: 18 юни 2014

По долния коментар на Руснака разбирам, че е късно да се притесняваме за здравето на личността и социума... "Графомански излияния" наистина има много, така е, но една такава книга, бавно правена и мислена, дори живяна, няма как да влезе в графата "бездарни". Липсата на смисъл, за който наскоро говореше Г. Господинов, ще се изнамери точно от такава литература. И не претендирам за правота, но подобни коментари като долния, са напълно неадекватни. ЧЕТЕТЕ ВНИМАТЕЛНО! ЧЕТЕТЕ БАВНО! Това не е спорт, тук норма няма. За да не се стига до недоразумения. А времето ще покаже кой крив, кой прав и кои са "бездарни и графомански".

от Вучев Руснака / дата: 18 юни 2014

Коментарът е изтрит от администратор.

от Ал. Хр. / дата: 18 юни 2014

Някои книги се четат набързо, веднъж и между другото, и се забравят, други изискват да бъдат преплувани многократно, за да се опознае материята, от която се направени... за да се види отвъд повърхността на времето, за да се усетят вълните на паметта...
Тази книга е от втория тип. Не съществува риск от удавяне при прочит. Възможно е обаче да предизвика чувство на жажда...

от М. Л. / дата: 18 юни 2014

Качествата на тази книга вероятно ще се разберат късно, заради това, че тя не е явление на столичния литературен живот. Това е тъжното. Но "Спомени за вода" е от редките и качествени явление в литературния ни процес.

Напиши коментар

Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

  1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
  2. Написани само с главни букви
  3. Написани на латиница
  4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на service@helikon.bg

„Спомени за вода. Dm“ започва с млякото, за да нахрани читателя с първичния насъщен вкус на разказа за баба София и Анушка.


Неспиращият от години дъжд наводнява Селото така, че восъкът от запалената свещ се превръща в златна монета, докосвайки водата в църквата. А ковчезите на закланото семейство не искат да се потопят и като кораби стоят на върха на изкопаните гробове, чакайки да поемат курс към нови светове.


Кайсиите понякога са единствената храна на самотниците. И това, което остава след плодовете са костилките, подредени толкова грижливо в къщата на бай Рафаил на края на селото.


„Всеки човек живее на края на света“, казва той, за да грабне цигулката си, да засвири фалшиво и да се опита да чуе в утробата на пълната с кайсиеви костилки стая отговорите на вечните човешки въпроси. „За мен вселената е една симфония“, казва той.


И разказите продължават да текат, за да се препънем в растящите камъни, поливани от децата с прясна вода. А в издигащия се каменен свят всичко изведнъж се смалява, за да отвори място на една смърт. Сякаш, за да да напои кървавочервената ябълка в пясъка, отнемайки живота на Мариян.


Смъртта е и храна.


И числата не са толкова важни. Нито броенето. Защото остава само мигът на докосване и на желание, който се свива до първичен човешки порив, за да избухне във вечен спомен за удоволствие.


И градушката пада винаги безмилостно. Но най-безпощадно е предателството, което помита всичко след себе си, за да остави само мрак в сърцето на човека.


И хлябът е вкусен - онзи, който приготвят в пекарната на Селото и онзи, който човекът създава от недрата на страстта си, за да стане готов за последния си час, там във водата.


И сушата е дълга и безмилостна, достатъчна, за да събуди мъртвите и да сплоти живите. Достатъчна, за да отвори място за дъжда след четири години. Достатъчна да напои коритото на реката и тя пак да потече. И всичко да се върне. И все пак да продължи наново.


За написаното, което е памет за миналото.


И за онзи спомен без надпис пред очите на умиращия.


Защото в часа на смъртта няма нищо.


За водата и нейната жажда за човешки живот.


И надгробният паметник остава едничката надежда за отчаяния, защото надписът там остава като доказателство за живот, който не е живял, но е искал.


За опрощението като единствен възможен бряг в живота и в смъртта.


Така Дунавът, Селото, всички мъртви и всички живи текат в литературния реквием в ре-минор „Спомен за вода. Dm“ на Иван Станков.


                                              
Тази книга е пълна с вода, претворена в думи, които те заливат безмилостно, давят те в дълбочината на смисъла, в тежеста на спомена, в безвъзвратността на времето, за да те довлекат до един бряг на вглъбеност и тишина.

Любина Йорданова, Хеликон Русе