В поезията на Борис Христов няма сезони, няма годишни времена. Няма пролети, есени и зими. Няма движение в космическия календар. Няма климатични преходи, няма географски пояси. Няма Антонио Вивалди. Няма акварели. Няма природа. Пейзажите са пометени от пустинните портрети на Човека.

Лирическите персонажи на Борис Христов почти без изключения са закрепени статично към някаква смазваща библейска жега. Преобладават деколорирани фрагменти в сепия, в които пясъкът и пепелта придават плът на вятъра. Горещина, суша, безплодие, неприютност и вглъбеност. Всичко в поезията му е толкова библейско, че самият образ на поета от портретните снимки започва да прилича на пророк.