Прозата на Антони Георгиев прилича на гоблен, бродирай
от мъж - фотографски съсредоточена, журналистически
педантична и заедно някак отдалечена от себе си,
наблюдаваща се отстрани. В драматургията на разказа се
заплита и собственото му написване, обратната страна на
гоблена е част от видимата картина. Дори и най-дребният
детайл е описан като улика, като елемент от криминална
загадка, чието решение се колебае между събитията и
думите. Извършителят се оказва невъзможната културна
идентичност, която принадлежи и на едните, и на другите.
Антони Георгиев е българският Пол Остър. Разбира
се, това не е вярно. Ако има нещо по-малко валидно за
неговата проза от това, че е българска, то е, че възпро-
извежда американските визии на Остьр. Просто гоб-
ленът е бродирай по чакалните на европейските летища,
които си приличат достатъчно, за да може и това да
няма значение.Георги Лозанов