Волтер, като човек на Просвещението, предизвиква у разглеждания автор откровено злонамерено раздразнение, но всъщност е абсолютно прав: ние живеем в най-добрия от всички светове! По-добър от това би било вече прекалено. Разбирайки в моменти на просветление, че все пак има гузна съвест, или поне така изглежда, авторът се опитва да се измъкне, като му се присмива – на него /Волтер; но също и на най-добрия свят/, а и на мнозина от останалите. Харпър Ли описва нещо подобно в “Да убиеш присмехулник”, но като повечето жени и тя доста преувеличава. Да, нашият автор е надменен, но внимателно се придържа към безопасните шеги – най-вероятно за да не си създава излишни неприятности. Не е никак глупав всъщност. Казано по-точно, книгата му показва докъде могат да стигнат някои неща.
Игнаций Бърд,
“Western Panchatantra”