През последното десетилетие на XX век Народният театър постепенно се превръща в централен театър. Той притегля към своите сцени по-голямата част от най-интересните, най-обещаващите и най-активните български режисьори. Неговите представления в много висока степен са представителни за състоянието и посоките на развитие в българския театър като цяло. През втората половина обаче, особено към края на 90-те, Народният театър все по-често се изправя пред множество нерешени проблеми и пред възникналите с промяната на театралната ситуация нови въпроси. Само малка част от тях могат да бъдат формулирани така: какъв трябва да бъде образът на един национален театър в началото на XXI век? Дали не се нуждае Народният театър от дискусия върху съществуващите представи в българското общество за "първата сцена" на страната? Какво е неговото отношение към класическата и съвременната българска драма? Дали не е нужно да се преосмисли изобщо мястото на Народния театър като репрезентативна за националната ни култура и държавата институция в съвременните културни реалности?
Освен това сританата върху неговите сцени със смях "висока" театрална култура очевидно също се нуждае от нов тип преработка и презентация.
Авторите