Обект на изследване е нравствеността на българския народ в контекста на историческото му битие, т.е. неговата самобитна нравствена култура.
Разработката на темата придобива смисъл на своеобразен увод към историята на българската етическа мисъл. Тя засяга формите и лицата на реалния конкретно-исторически живот на морала, присъщ на българина. Защото няма морал изобщо, валиден за всички времена и народи, в противовес на всяка метафизическа етическа доктрина. Това ще рече, че моралът, взет в първичните му жизнени форми и лица, като явления на емпирическата нравственост - в историческото им движение, изменение и развитие - се изпълват с богато културно съдържание в зависимост от конкретно-историческите обстоятелства. В това отношение историята на българския народ съдържа implicite множество доказателства за развоя на основополагащите устои и ценности на доброто и добродетелта, които влизат в градежа на неговата нравствена култура.
Нравствената култура на нашия народ се отличава със своя самобитен характер. Тя битува върху определени празници, нрави, обичаи, обреди и ритуали, като своебразни архетипи на родовата памет, на колективната народна душа и на православно-християнския ни дух. Те са не само своего рода етно-културни стереотипи, еталони, шаблони, модели или образци на поведение, но изграждат и нравствените устои на българщината. Същите култивират определени нравствени качества и граждански добродетели, без които става немислимо неговото сложно, мъчително, трудно и противоречиво битие.
Димитър Станков