ВМЕСТО МАНИФЕСТ
Миглена Николчина

АЛТЕРА ще се опитва да говори от мястото на една криза и една липса.

Кризата се отнася до затихването и фрагментацията на българския интелектуален и културен живот. Последните петнайсетина години бяха белязани от изпълнените с ентусиазъм и надежда зараждания и скоропостижните изчезвания на множество литературни, културни и хуманитарни издания, сред които "Литературен вестник" и "Култура" са сред малкото оцелели - с непредсказуем и днес, всъщност по-несигурен от всякога изход. И това оцеляване би било невъзможно без чуждестранна финансова помощ - т.е. то не ни отговаря на въпроса ще може ли българското общество само да издържа собствената си култура, ще може ли то само да подкрепя културния си живот. И това е не защото липсват хора, които искат да създават тази култура, а защото като че ли изчезна желанието да си говорим - един с друг, но и с онези други, които са вече мъртви или още не са се родили, - чрез нея- между инфантилните жестове на life style- списанията и изкушенията на Мрежата, не е странно, че българските творци все по-често намират своите истински общности извън страната (за това дори не е нужно да я напускат физически). В този брой Елена Алексиева в разказа "Читателска група 31" и Силвия Чолева в призрачното си есе за "Da Vidi" предлагат своята визия за кризата на културния - но поради това и на чисто човешкия - диалог.
Липсата се отнася до осъзнаването на онова, което ни се случва като разполовени, винаги имащи пол същества. Днес полът е в процес на трансформации, за които отказваме да си дадем сметка. Докато българското колективно въображение е доминирано - между мутрата и манекенката - от екстремни образи на мъжествеността и женствеността, от сцената Азис карнавализира тези образи със спектакъла на една мъжественост, амбицирана да обсеби всички роли. Ако в една или друга форма карнавалът на родовите идентичности е присъствал винаги в човешките култури (вижте "Папеса Йоана", "Ах, този gender" и "Карнавал и маска" в този брой), модерните технологии се намесват в пола с радикалност, чиито последствия е трудно да бъдат изчислени. Полът може да се смени, детето може да има две биологични майки. Във Франция "паритетът" предлага най-сетне да признаем чрез представителните институции, че човек универсално се ражда мъж или жена (вижте "Паритет - новото име на универсализма"). А какво да правим с онези, които стават все повече и които твърдят, че не са нито едното, нито другото? И къде да търсим обяснение за ръста на мизогинията, от една страна, и на женската (момичешка) агресия, от друга? За всичко ли ще виним пак майките? (Прочетете интервюто с Теодора Димова или гледайте "Александър" за бърза илюстрация.) На фона на това кипене, бомбардирани от модели на реализация, сведени до консумацията и съблазняването, най-ярките и успели жени у нас - успели, освен всичко друго, да се изплъзнат от тези модели - са принудени в крайна сметка и въпреки себе си да признаят, че нещо продължава да не е наред (вижте инервюто с Копринка Червенкова).
Бихме могли да кажем и обратното: идентичностите ни като мъже и жени са в криза; липсва културният диалог. В пресечната точка на липсата и кризата - а къде другаде в крайна сметка се крие надеждата за промяна и обновление? -алтера ще отваря територии и за нови, и за стари, но като че ли забравени теми за разговор...