От неокантианството насам в нашата наука е заседнало едно самоопределение, според което историята си имала работа с индивидуалното, с особеното, докато природознанието се занимавало с общото. Историята на науката отдавна е опровергала тази теза. Хипотетичният характер на научните изказвания и преплитането на субект и обект в рамките на научните експерименти внесоха в природознанието един елемент, който с право може да бъде наречен "исторически". И обратно, многобройните социални и хуманитарни науки попаднаха под натиск към систематизация, с който беше прекъсната обединяващата нишка на историческия светоглед. Както показа спорът около школата на Попър, фронтовете вече не минават по линията на противопоставянето между природознание и хуманитарни науки. В същото време обаче нашата изследователска практика остана незасегната от тези неща и резултатът е, че историческата гилдия днес се вижда изолирана. Историята е оставена сама на себе си и вече не знае, къде точно е нейното място в междувременно деисторизирания. факултет.
Райнхарт Козелек