...Понякога ги усещам само по движенията, много бързо разлюляват повърхността на въздуха, правят я релефна. Но когато невидимата им материя попие късните лъчи, тогава те стават съвсем ярки - като златни. И ги виждам. И говорят, всичките заедно, и ме викат, дърпат ме някъде, в благословената невидима страна, шепнат, пеят, всички едновременно, и онова, което ми говорят, е прекрасно, и се слива, и става на водопад. Огромен. Всичко разбирам и всичко зная, то се утаява в мен, натрупва се, натежава навътре и със скърцане разтваря някаква забравена ръждясала врата. Към синьото.
Из "Шами"