По принцип едно място на памет предполага наслагване на две категории реалност: една осезаема и доловима, малко или повече материална реалност, вписваща се в пространството, времето, езика, традицията, и една чисто символна реалност, натоварена с история. Това понятие е замислено така, че да обхване едновременно физически и символни обекти на базата на "нещо" общо между тях. Тъкмо в това "нещо" е цялата работа. Всеки го усеща спонтанно и донякъде смътно. Ролята на историка е да анализира това нещо, да разкрие неговия механизъм, да го раздипли на отделни слоеве и пластове, да открои твърдото му ядро, да го разграничи от имитациите и от оптическите илюзии, да го извади наяве, да назове неназовимото. Местонахождението има своето значение, когато става дума за ексхумация, но не то е основното в работата на историка. Важното за него е не да идентифицира определено местонахождение, а да разгърне онова, благодарение на което то се превръща в място на памет. Подходът към един паметник като към място на памет не означава да се задоволим само да проследим неговата история. И така, място на памет е всяка показателна единица от материален или идеен порядък, която волята на хората или въздействието на времето са превърнали в символен елемент от мемориалното наследство на която и да е общност.
Пиер Нора