Само преди петнадесет години да се пише и говори за Куба беше една безусловна политическа привилегия...А пък да се познаваш с Фидел Кастро -това беше върхът...Оттам нагоре Бог...Сега обаче не е така...Вземеш ли да пишеш за Куба, яко трябва да си мериш приказките...
Ние или времето не се опита да забрави Куба? Този е въпросът, на който една смела авторка се е опитала да отговори в тази книга... Какво направи с Куба наистина времето? То не посегна да я унищожи, както беше много възможно да стане в онази вече далечна 1961 година. Но историята не протегна крило над нея и да я защити, за да я остави на света все пак като един възможен модел за социално развитие...

Авторката напълно основателно задава много въпроси. Защо е бедна Куба, защо все пак кубинците са чаровници, защо нощите на Хавана продължават да са все така хубави, както винаги са били? Прав ли е в своята упорита "Патрия о моерте" вече не младият вожд на кубинската революция? Засега системата се крепи на неговия безусловен авторитет. А утре?...
Този пътепис е написан с разум и обич. С разум за онова, което страната е, с обич за онова, което също е... И с една мъка пак за това...
Авторката не се е опитвала да разкрасява днешна Куба. Не е пестила болезнените си наблюдения. Не е щадила нито себе си, нито кубинската действителност, от трудните въпроси, на които и ние търсим, и тя търси отговор. Затова и читателят и вярва, затова и книга като тази има своя смисъл... Защото цената на словото е преди всичко в това да пита и да отговаря. И това, че Цецка Бончина се е осмелила да пише в тези размътени времена за Куба без омраза и хамелеонство, е белег на достойнство. А това, че не ни е подвела с отговорите си дваж.
Който е бил в Куба, след прочитането на пътеписа остава с една неясна тъга...И въпросът защо политиката, вместо да обединява, разделя хората, увисва пак със страшна сила.
Марко Семов