Константин Хаджикалчев е човек на много парадокси, и тъй като единствените хора днес, които го помнят, са били деца по негово време, е трудно да си изградим точна пред­става за неговия характер. От една страна, още се разказват истории за неговата легендарна стиснатост, от друга страна, знаем за неговата необичайна и постоянна щедрост към различни благотворителни каузи и за неговата роля на основател и дарител на училищата в Троян и Баба Стана, Троян­ско, както и на първия дом за стари хора в Пловдив. От една страна, днес (и по време на комунистическото управление в България) го помнят главно като архикапиталист и монополист на своето време, с несъмнено най-голямото богат­ство в страната, от друга страна, той е бил революционер в своята младост и член на комитета, който Бенковски основава в Пловдив с намерение да планира Априлското въстание (за участието си в което е арестуван и осъден на смърт от турците). От една страна, го виждаме на снимки с благо изражение и подчертано невойнствен вид, с оредяла коса и пенсне; от друга страна, знаем, че на полетата на Сливница е бил награден лично от княз Александър Батенберг с най-високото отличие за храброст за това, че под тежък вражески об­стрел е пренесъл лично съобщение от квартирата на главното командване до един от фланговете. Именно тези парадокси (не по-малко от факта, че той е тясно свързан с някои от ключовите събития в укрепването на българската държава) го правят толкова интересна личност.

Джон Бризби