„В тези автори (Петко Ю. Тодоров, Рачо Стоянов, Антон Страшимиров, Георги Райчев, Яворов - б.р.) прозират най-истинските откровения за съдбата на българина. Драматургът работи с живи хора и за да звучат наистина стойностно, той би трябвало да ги описва правилно. Но не само в това се крие достойнството на тези автори. Кълбото на националната ни душевност е така оплетено и обго-рено от огъня на вековете, щото се иска познанието на голям талант, дълбокото подсъзнателно усещане, за да бъде почувствана тази душевност. Мисля, че в сравнение с другите славянски народи душевността на българина е дълбоко скрита зад тежки каменни дувари и нейното изваждане навън в драматургията е свързано по-скоро с болката, отколкото с външния патос.
... Никога не съм се интересувал от понятието жанр. Всяка своя постановка съм осъществявал, воден от собствената си вътрешна логика на нещата. Никога не съм имал усещането, че експериментирам - не съм позволявал фактологията, научното академично познание да изпреварва и затрупва самостоятелното ми стихийно чувство. Можех да поставям и комедии, но нямах желание и нагласа за тях."
ВИЛИ ЦАНКОВ