Най-ранният - средновековният - период в историята на българската литература продължава повече от осем века – от втората половина на IX в. до към края на XVII в. С него са свързани имена-легенди в българското културно наследство – светите братя Кирил и Методий, Климент Охридски, Константин Преславски, Евтимий Търновски ...

Старобългарската литература се превръща в основен фактор за изграждане на българската култура, който скрепява религиозните и естетическите представи с политическите идеологии на средновековното общество. Тя обговаря пространството на българина, като обвързва език и идентичност, творческа воля и интелектуален опит. Нещо повече, тя става основа за развитието на другите славянски православни литератури и култури. От обработеността и богатството на книжовния език до изковаването на националните митологии, старобългарската литература в пълния смисъл на думата е хранилище на българското самосъзнание.

Дело на езиковеди, историци на литературата, текстолози, специалисти в областта на християнските култове, химнолози и библеисти-слависти от по-младото поколение медиевисти, тази книга обобщава натрупаните през последните десетилетия открития в областта на старобългаристиката и преосмисля историята на старата българска книжнина в нейния непрекъснат продуктивен диалог с византийската и с останалите православни европейски литератури. Книгата е предназначена не само за специалисти, но и за всеки, който проявява интерес към българската старина.